Стаята

Нарът контрастираше със своя сочен цвят на фона на покритата с прах маса. Прашасали цветя и съдове, посивели отпечатъци от червило ... Двама души в тъмната и празна стая гледаха съсредоточено плода. Мъж и жена с прашасали коси, с посивели очи, без погледи, само с мълчание сред паяжините.

 - Искаш ли да се любим? – наруши лепкавата тишина гласът на жената.

 - Днес не! – отвърна мъжът, впил поглед в нещо невидимо.

 - Добре!

 Слабо течение от отворен прозорец раздвижи паешките къщи и те се поклатиха в такт с песента, която никой не чуваше.

 - Обичаш ли ме? – попита отново жената.

 - Днес не! – отвърна със същата вглъбеност мъжът.

 - Добре!

 Една от картините на стената се огледа. Не видя нищо и отново заспа. Бе се сепнала от кошмар, че никой не я вижда.

 - Искаш ли да си тръгна? – гласът се извиси в ниската стая.

 - Днес не! – бързо отвърна мракът с гласа на мъжа.

 - Добре! – изстена жената.

 Една паяжина не издържа на напора на въздуха и увисна цялата на тънка нишка. Паякът изпищя.

 - Защо си толкова лош? – запита плахо жената след като писъкът затихна.

 Мъжът вдигна сепнато глава. Погледът му срещна поглед и от окото му изскочи искра.  Двата погледа се усмихнаха един на друг, но единият бързо помръкна.

 - Днес не!

 - Добре!